Пътуването ни до Андалусия беше по това време миналата година, но тъй като отново сме на вълна тази част на Европа, се присетих за него и си припомних колко весело беше и за трима ни. И това, при все че уцелихме наистина ужасно време, а единия от дните ни и вдигнаха колата. Надявам се да е полезно за който не е посещавал и се кани да го направи, особено в компанията на децата. Тези публикации са допълнени и с разсъждения по темата за намаляването на боклука ни, а и отпечатъка върху природата като цяло, когато сме на път. Също така, установих, че ще ми служат и като един своебразен дневник на фона на хаоса от снимки, разпръснати на различни компютри. (Замислих се за това пътуване и ми беше трудно да се сетя дори за имената на някои от селцата, в които сме били. А е било само преди година…)

Андалусия, почти като Тоскана, ни е любим район. След като на предишната ни обикола, когато Ади все още обитаваше корема ми, бяхме в Гранада, Севиля и Кордоба, за този път си бяхме оставили Ронда, Херес, Кадис и така наречените Pueblos Blancos (бели селища) помежду им. Ронда e много красиво градче със страхотни гледки към известния мост, минаващ над пропастта, която го разделя. Освен това е интересен, защото е считан за родното място на коридата в съвременната й форма. Арената е най-старата в Испания и беше много впечатляваща за Ади. Говорихме си за тази форма на забавление и защо вече е забранена на повечето места по света. А най-якото беше, че когато се върнахме, си пуснахме филмчето за бика Фердинанд, което беше излязло неотдавна и така или иначе се канихме да гледаме, и се оказа, че действието се развива точно там. Ади веднага забеляза моста и беше супер въодушевен. Филмчето за миролюбивия Фердинанд е супер – препоръчвам, ако сте пропуснали.

Пътят от Малага до Ронда, а след това Херес – през Sierra de Grazalema, е много живописен, а не по-малко са самите бели селища. Тези, в които ние избрахме да се разходим, бяха Zahara de la Sierra и Grazalema. За пореден път се убеждаваме колко е хубаво да се пътува извън сезон. Единствено е важно яденето да се планира така, че да се случва в по-големите места (в случая, Ронда), тъй като голяма част от заведенията в малките бяха затворени. Възползвахме се и от един отворен магазин, за да се заредим с плодове, което много помага да се избегнат опакованите храни в някои моменти. И този път не успяхме да се опазим от чуросите. Ади им е голям фен още от едно пътуване до Барселона преди време и това май беше следващото по важност в съзнанието му на тръгване – веднага след морето.

Следващата ни спирка беше Херес. Времето там беше най-неприятно и всъщност почти не спря да вали. На един пазар водата от навеса на една сергия преля и буквално ме окъпа, но някак си беше толкова нелепо, че се спукахме от смях и дори не успях да се ядосам. Все пак се разходихме до колкото беше възможно, а когато наистина не беше – заложихме на тапас и един страхотен близо стогодишен бар – Tabanco ‘El Pasaje’, в който пихме шери от старите им стъклени бутилки и се наслаждавахме отблизо на фламенко. Шерито определено не е моята напитка… Изпълнението, обаче, беше толкова заразително, че Ади не спря да пляска. Дворецът-крепост Alcazar de Jerez далеч не е толкова впечатляващ, колкото Alhambra (в Гранада) или този в Севиля, но пък градът като цяло сякаш е една идея по-малко туристически, така че определено си заслужава.

Кадис много ни допадна, макар че точно там се озовахме без кола, а след това и с тлъста глоба. С полувинчатия ми и полузабравен испански, добре че поне от една испанска книжка на Ади знаехме, че паяк е ‘la grua’ и сравнително бързо открихме наказателния паркинг, от който да я съберем. Освен това и страшно духаше, но мястото е прекалено чаровно, за да не му се насладиш. Много интересно преживяване, особено за Ади, беше ‘camera obscura’, разположена в централната (и най-високата за времето си) кула-наблюдателница Torre Tavira. В нея нагледно се илюстрира оптичния ефект в основата на фотографията, като целият град се прожектира върху вдлъбната полусфера, а оптичното приближаване позволява разни заигравки с минувачите, които се оказаха особено забавни за четиригодишни. 🙂 Денят, в който си тръгвахме, се отбихме на пазара, потопихме се в местната атмосфера и се нагостихме с много пържен, но доста вкусен обяд.

Най-бялото от белите селца, които обиколихме, беше Vejer de la Frontera. Изключително красиво и абсолютно празно. Тъй като Ади беше заспал в колата, решихме да не го будим и се разходихме на смени. И за двама ни се оказа много самотна разходка с почти никакви срещи по пътя. Предполагам е съвсем друго, когато е в сезон. Може би един от малкото пъти, в които ми се е искало да има повече (или поне някакви) хора и покрай това и поне някои от магазинчетата все пак да са отворени…

Помня, че се разходихме и из Arcos de la Frontera и на излизане с колата се набихме в нереално тесни улички, запушени с други коли отпред и отзад, от които мислех, че никога няма да се измъкнем. И с него спомените ми се изчерпват, дано не пропускам някое местенце. По принцип снимам, когато ми се снима, не задължително, така че не всичко остава и в ахрива от снимки.

Последната ни нощувка беше в най-южната точка на Испания – Тарифа, от където гледахме Африка от брега и също решихме, че ще се върнем да караме сърф, когато Ади порасне още малко. Макар и по-известен като сърф дестинация, градът също има богато наследство от периода на Маврите и старото градче е много приятно за разходка с доста разнообразни опции за хапване и пийване. След няколко дни, посветени на испански манджи, за вечерята там заложихме на мароканско.

След Тарифа, направихме грешката да се насочим към Гибралтар, където изгубихме време в чакане по граници, търсене на място за паркиране и опашка за лифт, на която накрая се отказахме и тръгнахме към Малага, от където летяхме наобратно. За Ади беше много забавно, че пресякохме пистата на летището с колата, но освен това, наистина не си заслужаваше, освен ако нямаш много време на разположение.

Малага ни се стори доста зелен и кипящ град и още повече ни беше яд, че след Тарифа не отидохме директно натам. Все пак успяхме да пообиколим и най-важното, да се порадваме на плажа, тъй като това беше първият топъл и слънчев ден, а Ади, както споменах, все пак беше тръгнал с идеята че отива на море… 🙂 Ентусиазмът му от първата среща с вълните за годината малко се секна от температурата на водата, но и самата игра бос по плажа се оказа достатъчна за усмивка до ушите.

Ето, че и сега си оставихме нещо за следващия път – родното място на Пикасо заслужава поне ден и със сигурност ще бъде включено в някоя бъдеща обиколка.

КАК ДА НАМАЛИМ ОТПЕЧАТЪКА СИ, КОГАТО СМЕ НА ПЪТ:

• Ако си носим собствени шампоан и балсам, не се налага да ползваме еднократните в хотела/ апартамента. Особено, предвид, че опаковките им едва ли ще се рециклират. Ако ползвате течни, можете да се заредите с малки шишенца, в които да си преливате, което правех аз преди. С твърдите, които силно препоръчвам, е още по-лесно. Няма да се притеснявате и за течностите по летищата.
• Сещате ли се да изключите всички възможни уреди вкъщи преди да тръгнете на път? Аз се старая да го правя все по-често, защото дори и да не работят, просто включени в контакта, хабят ненужна енергия.
• Да вземем със себе си някой друг плод или пък някаква по-задравословна храна за в самолета, а евентуално и за после, винаги се оказва много добро решение. Особено в самолета, шансът да се сдобиеш с нещо що годе здравословно, а същевременно и с малко опаковка, за съжаление за момента се доближава до нулев. Обикновено, когато пристигнем, както и в случая, се опитваме от някъде да намерим плодове и каквото друго преценим на място и за следващите дни.

Последвайте ме и във Facebook и Instagram 😉