Ще започна тази публикация с това, че Португалия може би е страната, където сте най-добре дошли с деца – родени или все още в корема. 🙂 Била съм няколко пъти преди, когато това разбираемо изобщо не ми е направило впечатление, но този път наистина бяхме очаровани от отношението и подкрепата към хората, на които по една или друга причина им е видимо по-трудно по опашки, в транспорт и тн. Нямаше случай, в който да не ни предложат място или предотстъпят ред. На летището дори имат отделен коридор за възрастни и трудноподвижни хора, бременни и семейства с деца. Няма да правя паралели с България  – и тук редовно попадам на адски мили хора, наред с пълната противоположност. Другото, от което бях изключително доволна е, че абсолютно навсякъде има кофи за рециклиране. Не срещнах никакъв проблем и мисля, че близо 100% от опаковките, които ни се наложи да ползваме, бяха изхвърлени разделно.

Лисабон

За Лисабон само ще изредя любимите ми неща. Мисля, че е от местата, за които има безброй статии. За традиционните им сладкиши с яйчен крем – Pasteis de Nata, които няма как да пропуснете, тъй като са навсякъде, можете да комбинирате разходка до квартала Белем с близо 200-годишната сладкарница Pasteis de Belém. За мен това си остава любимо десертче, а там можете да го опитате по оригиналната рецепта на монасите от манастира Жеронимош. Емблематичният трамвай 28 пък е супер за разходка до по-централната част на града, където са разположени кварталите Алфама, Байро Алто и Байша с всичките им живописни улички, кътчета и гледки. Бях чела, че трамваят вече е пълен предимно с туристи и джебчии, но при нас нямаше такова усещане. Доста приятно място за вечеря беше Chapitô à Mesa, което денем функционира като цирково училище (най-общо казано), а след 7 – като ресторант със съвременна португалска кухня и гледка към моста “25 Април” и тази част на града, ако изберете терасата. Ако сте с деца, може би ще пропуснете изпълненията на фадо, като нас, но ако сте без, звучи като чудесна опция за продължение на вечерта.

Синтра

Разходката до Синтра е особено специална, когато някой малък рицар крачи край вас, развявайки меч и търсейки съкровища. Имението Регалейра и замъкът Пена са идеални за разиграване на подобни сюжети и въпреки че особено следобедът беше доста ветровит, Ади не спря да тича, разучавайки всички възможни пещери, кладенци, тунели и водопади. Градините на имението и замъка за мен са си богати ботанически градини, въпреки че в града има и отделен такъв парк. Самият Пена пък е като излязъл от приказка с многото си лица – от типичния за Португалия мануелизъм (от крал Мануел I), съчетаващ късния готически и ренесансов стил с множество морски детайли от времето на откривателите, до мавританските елементи. А след тази изтощителна разходка, се отправихме към сравнително по-малко популярни места из централна Португалия.

Обидош

Първата ни спирка беше едно изключително красиво местенце, което мисля, че смело мога да сложа в топ 10 на любимите ми малки средновековни градчета в Европа. Когато пристигнахме привечер по улиците нямаше почти никой, което ми се стори много съмнително за такова очарователно място. Оказа се, че почти всички туристи го посещават с еднодневни екскурзии от Лисабон и на следващия ден беше пълно с такива. Затова, ако искате да му се насладите истински, планирайте го за преди обяд или по-късния следобед. Подарявано на кралиците в деня на сватбата им в продължение на няколко века, градчето винаги е било поддържано и така се е съхранило във времето. В последните години пък е обявен и за град на литературата, като много стари сгради за превърнати в библиотеки и книжарници, любимата, от които ни стана една църква, от която се сдобихме със страхотната детска книжка за трамвай 28 (“Elétrico 28”). И сякаш изписаното до сега не беше достатъчно, за да се захласнем по Обидош, градчето си има и био пазарче (съчетано, разбира се, с книжарница). От там се снабдихме с плодове, а малко по-надолу по улицата опитахме и от така известната джинджа (вишновка), която там сервират в шоколадови чашки. Не мога да не спомена и таверната, в която ядохме страхотен октопод (всъщност всичко, което поръчахме, беше страшно вкусно) – JamonJamon.

Авейро и Коста Нова

На час и половина посока Порто се намира Авейро, който често наричат португалската Венеция заради каналите и лодките молисейрос, някога използвани от местните, за да събират водорсали, с които наторявали земеделските площи. Днес с тях разхождат туристи по каналите на града, откривайки гледки към цветни фасади и простори. Ади се сдоби с едно тефтерче, в което рисуваше това, което най-много го е впечатлило (на картинката в дясно на снимката е мостът в Лисабон), а на сутринта, докато ги оставих за около час, успя да участва с главна роля в улично цирково представление. 🙂 Ние пък не пропуснахме да опитаме местните сладкиши – отново с яйчен крем – овош молеш. След като обиколихме централната част, се отправихме към плажа Коста Нова. Искахме да стигнем и до Сао Жасинто, но решихме, че е по-добре Ади да си вземе дозата сън след тичането по дюните и изравянето на една котва – най-голямото съкровище до момента. Преди да потеглим към Порто се разходихме за късен обяд до алеята с рибарските къщи – един слънчев, цветен и много зареждащ завършек на престоя ни там.

Порто

Всъщност от предишните ми идвания в Португалия най-много време съм пекарвала в Порто, когато сестрата учеше там. 🙂 С дете, разбира се, преживяването е съвсем различно. Мисля, че много добро попадение за деца е World of Discoveries – нещо като интерактивен музей, разказващ за ерата на откривателите. От един момент нататък, се качваш на лодка, с която обикаляш моретата и земите, до които са достигали експедициите, което е интересен формат да разкажеш историята на най-малките. Представяхме си го малко по-голямо, но все пак на Ади много му хареса. Точно до него се намира един винтидж базар с външен бар, в който презаредихме батерии в средата на деня (изкачванията и слизанията в Порто са почти постоянни). Интересно място, в което можете да се възползвате от обедно меню на доста добра цена е Galeriа de Paris – по стените са събрани стотици предмети от миналото от детски играчки до пишещи машини и работи също за закуска, вечеря, а след това и като бар. За вечеря ние се спряхме на едно малко местенце също в тази зона – Laurear. Тъй като има само няколко маси, а доста желаещи, може да се наложи да почакате. Португалската кухня като цяло предлага много изкушения, като аз лично определено предпочитам морските им ястия пред месните такива, a разнообразните местни вина са едно чудно допълнение. Ако Портото ви е прекалено силно и сладникаво, можете да заложите на някой от сортовете от долината Дуро или пък на виньо Верде от северната провинция Миньо.

Долината Дуро

След втората ни нощувка се насочихме към долината на реката Дуро, на която е разположен Порто. Обиколката може да се направи с круиз от Порто, с влак или с кола, което направихме ние, тъй като така и така бяхме с нея. Влакът, обаче, на места се движи точно по брега на реката и затова решихме да си направим кратка разходка и с него от Пиняо до произволно градче, за където беше първият влак по разписание. Местността е осеяна с лозя и винарни (така наречените “quintas”) и е супер приятна за разходка. Някои от винарните предлагат опцията за пикник, което звучеше много добре, но е хубаво да се ориентирате предварително, защото в нашия случай, тези, които бяхме набелязали, бяха затворени. Докато обикаляхме от една на друга, Ади накрая заспа и решихме да не го будим, така че дори не успяхме да се насладим на чаша вино. Така или иначе, се задоволихме с красивите гледки, а и успяхме да спрем в още едно градче, което ни беше на път – Ламего, след което се спуснахме обратно на юг.

Томар

Томар беше последната ни спирка обратно към Лисабон. Тамплиерското градче е известно заради манастира на Ордена на Христос (наследник на тамплиерите в Португалия), който се състои от различни крила, надграждани през вековете и се извисява над града от близкия хълм. Терасата на апартамента ни пък откриваше чудна гледка към него. С допълнение един малък философ на постоянно разположение, сутрешното кафе беше запомнящо се преживяване. Самото градче е малко, но много симпатично и се оказа, че вече тече подготовката за най-значимия фестивал – Festa dos Tabuleiros – който се провежда веднъж на четири години и следващият предстои края на този месец. След като разгледахме Томар, Ади потича “по кожа” (както той се изразява:)) и опитахме и от местните сладкиши (с яйчен крем, разбира се), бяхме решили да използваме остатъка от последния ни ден, за да го заведем в аквариума в Лисабон.

Не знам колко си спомняше от този в Барселона, но и този път определено му беше интересно. Замърсяването на водата и глобалното затопляне бяха фокус почти през цялото време и поднесени, така че да ангажират и децата, което мисля, че трябва да е неразделна част от всеки подобен обект. След аквариума, със споделена доза нежелание, се отправихме към летището и още преди да сме излетели, Ади започна да пита кога ще дойдем пак в Португалия, а Иво вече обмисляше море в Алгарве. 🙂 Напоследък, обаче, изпитвам все повече вина, когато се придвижваме със самолет. Последния месец за едно пътуване успях да го заместя с влак, от което съм много доволна, макар че с българските влакове ни коства близо 7 часа път. И така, завършвам писанията си в този дух с призив да ползваме алтернативен на самолета транспорт при всяка възможност.

Последвайте ме и във Facebook и Instagram 🙂