Category: trips

Първият ни road trip четирима <3

Posted on Posted in tripsTagged , , , , , , , , , , , , , , Leave a comment

Явно неусетно пътуванията ни през декември са се превърнали почти в традиция. Не всяка година успяваме да се организираме, но пък винаги, когато успеем, ни остават чудни спомени. Този път решихме да си спретнем обиколка с кола, включваща Будапеща, Виена и Загреб (с вечеря в Словения по пътя). Често хората много ни се чудят, когато се решим на нещо подбно, предвид че самолетните билети излизат по-евтино. Освен, че е много важно да намалим полетите заради влиянието им върху климата, пътуването с кола/ влак/ автобус има своя чар. Друг голям бонус, особено в този сезон, е, че не сте затворени с куп кашлящи хора в продължение на час, два или повече. Може би сме късметлии, че Иво обича да кара, но всъщност нямахме никакъв проблем с придвижването в двете посоки с двете деца. Разбира се, че всяко има своите епизоди, но тях си ги има и със самолета. Така че горещо ви препоръчвам тази опция! 😉

Будапеща

В Будапеща сме били много пъти и двамата с Иво, включително сравнително скоро на фестивала Sziget, но аз лично много я харесвам, а и беше удобна за първа спирка, така че първата ни нощувка и деня след това прекарахме там. Беше доста мъгливо и сиво и някак си нямах желание да изваждам апарата, затова от там имаме буквално 2 – 3 снимки за личния ахив. Разходихме се с любимата учителка на Ади – Мис Ели, която вече живее там. Тя пък ни заведе в Къщата на Худини – музей, включващ шоу, посветено на илюзиониста, който се оказа, че е родом от Унгария. Иво и Ади влезнаха, докато ние се видяхме на по чай и излезнаха доста ентусиазирани. 🙂

Успяхме да се сдобием с една детска книжка за Виена от second-hand книжарница близо до апартамента ни. Много обичаме да купуваме детски книжки от местата, които посещаваме с Ади. Мисля, че много обогатяват и му помагат да запомни преживяването. И така, след Будапеща, с книжката под ръка, се отправихме към Виена.

Виена

Във Виена наблегнахме на разходките и коледните базари, които са буквално навсякъде, като спокойно навъртахме 10 – 15 километра на ден. (Ади вече е трениран и ходи МНОГО.) За съжаление, за да успеем да обиколим повече места, не успяхме да се възползваме от маршрутите в книжката, но пък първата част е история на града, която също е написана интересно като за деца.

Тук отварям една скоба за да кажа, че в хотела ни там имаше не един пример за устойчивост. Нямаше еднократни шишенца със сапун и шампоан, а бяха в диспенсъри. Аз си ползвам твърдите барчета, но го отчитам като плюс. Имаше и кофи за разделяне на боклука в самия хотел, което също много ме зарадва. Чаршафите и завивките пък бяха от сертифицирани естествени материи. До колкото знам, това като цяло са нормални неща за Австрия и все пак, такива места задължително трябва да се насърчават с високи оценки.

Какво би била Виена без виенска сладкарница и виенско колело?:) Не обичаме да си прекарваме времето по опашки и затова пропуснахме някои кафенета, които бяхме набелязали, включително прословутия хотел Sacher, но пък се насладихме на съвсем задоволителна торта в сладкарницата Aida по-надолу по улицата.

Веднъж, когато Ади още нямаше 3, не го пуснаха на виенското колело в парка Tibidabo в Барселона и от тогава иска да се качи. Така че това беше едно от нещата, които очакваше с особено нетърпение. Аз пък много се зарадвах, че се престраши, защото напоследък често се страхува от високо. По-голямата част от атракционите не работеха, явно заради сезона, но толкова му хареса, че сега е решил, че иска да отидем пак за рождения му ден… 🙂

Дворецът Шьонбрун и градините заслужават един цял ден, но не разполагахме с това време и тъй като и двамата не бяхме стигали до него на предишните ни ходения във Виена, решихме все пак да се разходим и до там. Голяма част от градините са затворени през зимата, но все пак си заслужава поне да се види. Детският музей в двореца ми се стори интересен, но решихме, че също ще остане за следващия път. Музеят, който обаче ви препоръчвам да не изпускате, особено ако посещавате Виена с деца, е Haus der Musik.

Всеки етаж от музея на музиката е част от интерактивно преживяване, което започва с виенската филхармония, минава през звуците и инструментите и завършва с композиторите. Да изкомпозираш собствен валс, да чуеш през ушите на различни животни и да дирижираш оркестър са само част от нещата, които веднага биха грабнали всяко хлапе.

Загреб

На път за Загреб спряхме да вечеряме в Марибор в Словения и всъщност беше една от най-приятните ни вечери. Не помня от къде тръгна, но се загледахме в стари клипчета на Ади като бебе и много се забавлявахме. Сигурно за хиляден път ще се оплача колко бързо растат тези деца, но някой ще го спре ли това препускащо време!:(

В Загреб има поне толкова коледна украса и базари като във Виена и атмосферата наистина е вълшебна. Прекарахме времето си основно навън. За вечеря се спряхме на това семейно местенце, което препоръчвам. А за последния ден си оставихме Техническия музей “Никола Тесла”, който е абсолютно задължителен, ако сред вас има любители на самолети, подводници, пожарни коли и космически апарати.

Мили, който проспа по-голямата част от това пътуване, навърши четвърт годинка в Загреб. Макар че едвам се сдържахме да не изядем тези пухкави бузи, решихме да почакаме още малко. ❤

Техническият музей наистина има впечатляваща колекция от парни двигатели, пoжарни коли от преди десетилетия и какво ли още не. Но тези пожарни… Оставиха Ади зашеметен! Дори заяви, че му е харесало повече от полуфиналите на ‘България търси талант’, които гледа на живо и всеки път чакаше с голямо вълнение. 🙂

След близо седмица и 2200 км благополучно се прибрахме вкъщи, заредени със супер емоции. След като ходим някъде, четем книжките, които сме си донесли, търсим филм, свързан с мястото, понякога си носим нещо за хапване/ пийване от там и си правим вечеря или нещо подобно в зависимост от дестинацията. Този път с Ади отидохме на опера (за него беше за първи път) – на “Вълшебната флейта” адаптирана за деца. Съвсем откровено, не бих казала, че това е моето изкуство, но това пък в никакъв случай не означава, че искам да предавам това си усещане на Ади. Представлението е супер и го препоръчвам дори и по принцип да не сте от най-големите любители на операта. Направено е много забавно, така че наистина да е интересно дори и на по-малки деца като Ади и продължава около час.

А за финал мога само да кажа, че ние все по-често си подаряваме преживявания вместо физически подаръци, като пътуванията са сред любимите ни такива. Не искам да издавам предварително, но и тазгодишните ни коледни подаръци към близките ще са основно такива.

Пожелавам ви прекрасно прекарано време с любимите ви хора, защото празниците са именно заради това.

Последвайте ме и във Facebook и Instagram 🙂

Advertisement

Португалия от П до Я

Posted on Posted in tripsTagged , , , , , , , , , , , , , Leave a comment

Ще започна тази публикация с това, че Португалия може би е страната, където сте най-добре дошли с деца – родени или все още в корема. 🙂 Била съм няколко пъти преди, когато това разбираемо изобщо не ми е направило впечатление, но този път наистина бяхме очаровани от отношението и подкрепата към хората, на които по една или друга причина им е видимо по-трудно по опашки, в транспорт и тн. Нямаше случай, в който да не ни предложат място или предотстъпят ред. На летището дори имат отделен коридор за възрастни и трудноподвижни хора, бременни и семейства с деца. Няма да правя паралели с България  – и тук редовно попадам на адски мили хора, наред с пълната противоположност. Другото, от което бях изключително доволна е, че абсолютно навсякъде има кофи за рециклиране. Не срещнах никакъв проблем и мисля, че близо 100% от опаковките, които ни се наложи да ползваме, бяха изхвърлени разделно.

Лисабон

За Лисабон само ще изредя любимите ми неща. Мисля, че е от местата, за които има безброй статии. За традиционните им сладкиши с яйчен крем – Pasteis de Nata, които няма как да пропуснете, тъй като са навсякъде, можете да комбинирате разходка до квартала Белем с близо 200-годишната сладкарница Pasteis de Belém. За мен това си остава любимо десертче, а там можете да го опитате по оригиналната рецепта на монасите от манастира Жеронимош. Емблематичният трамвай 28 пък е супер за разходка до по-централната част на града, където са разположени кварталите Алфама, Байро Алто и Байша с всичките им живописни улички, кътчета и гледки. Бях чела, че трамваят вече е пълен предимно с туристи и джебчии, но при нас нямаше такова усещане. Доста приятно място за вечеря беше Chapitô à Mesa, което денем функционира като цирково училище (най-общо казано), а след 7 – като ресторант със съвременна португалска кухня и гледка към моста “25 Април” и тази част на града, ако изберете терасата. Ако сте с деца, може би ще пропуснете изпълненията на фадо, като нас, но ако сте без, звучи като чудесна опция за продължение на вечерта.

Синтра

Разходката до Синтра е особено специална, когато някой малък рицар крачи край вас, развявайки меч и търсейки съкровища. Имението Регалейра и замъкът Пена са идеални за разиграване на подобни сюжети и въпреки че особено следобедът беше доста ветровит, Ади не спря да тича, разучавайки всички възможни пещери, кладенци, тунели и водопади. Градините на имението и замъка за мен са си богати ботанически градини, въпреки че в града има и отделен такъв парк. Самият Пена пък е като излязъл от приказка с многото си лица – от типичния за Португалия мануелизъм (от крал Мануел I), съчетаващ късния готически и ренесансов стил с множество морски детайли от времето на откривателите, до мавританските елементи. А след тази изтощителна разходка, се отправихме към сравнително по-малко популярни места из централна Португалия.

Обидош

Първата ни спирка беше едно изключително красиво местенце, което мисля, че смело мога да сложа в топ 10 на любимите ми малки средновековни градчета в Европа. Когато пристигнахме привечер по улиците нямаше почти никой, което ми се стори много съмнително за такова очарователно място. Оказа се, че почти всички туристи го посещават с еднодневни екскурзии от Лисабон и на следващия ден беше пълно с такива. Затова, ако искате да му се насладите истински, планирайте го за преди обяд или по-късния следобед. Подарявано на кралиците в деня на сватбата им в продължение на няколко века, градчето винаги е било поддържано и така се е съхранило във времето. В последните години пък е обявен и за град на литературата, като много стари сгради за превърнати в библиотеки и книжарници, любимата, от които ни стана една църква, от която се сдобихме със страхотната детска книжка за трамвай 28 (“Elétrico 28”). И сякаш изписаното до сега не беше достатъчно, за да се захласнем по Обидош, градчето си има и био пазарче (съчетано, разбира се, с книжарница). От там се снабдихме с плодове, а малко по-надолу по улицата опитахме и от така известната джинджа (вишновка), която там сервират в шоколадови чашки. Не мога да не спомена и таверната, в която ядохме страхотен октопод (всъщност всичко, което поръчахме, беше страшно вкусно) – JamonJamon.

Авейро и Коста Нова

На час и половина посока Порто се намира Авейро, който често наричат португалската Венеция заради каналите и лодките молисейрос, някога използвани от местните, за да събират водорсали, с които наторявали земеделските площи. Днес с тях разхождат туристи по каналите на града, откривайки гледки към цветни фасади и простори. Ади се сдоби с едно тефтерче, в което рисуваше това, което най-много го е впечатлило (на картинката в дясно на снимката е мостът в Лисабон), а на сутринта, докато ги оставих за около час, успя да участва с главна роля в улично цирково представление. 🙂 Ние пък не пропуснахме да опитаме местните сладкиши – отново с яйчен крем – овош молеш. След като обиколихме централната част, се отправихме към плажа Коста Нова. Искахме да стигнем и до Сао Жасинто, но решихме, че е по-добре Ади да си вземе дозата сън след тичането по дюните и изравянето на една котва – най-голямото съкровище до момента. Преди да потеглим към Порто се разходихме за късен обяд до алеята с рибарските къщи – един слънчев, цветен и много зареждащ завършек на престоя ни там.

Порто

Всъщност от предишните ми идвания в Португалия най-много време съм пекарвала в Порто, когато сестрата учеше там. 🙂 С дете, разбира се, преживяването е съвсем различно. Мисля, че много добро попадение за деца е World of Discoveries – нещо като интерактивен музей, разказващ за ерата на откривателите. От един момент нататък, се качваш на лодка, с която обикаляш моретата и земите, до които са достигали експедициите, което е интересен формат да разкажеш историята на най-малките. Представяхме си го малко по-голямо, но все пак на Ади много му хареса. Точно до него се намира един винтидж базар с външен бар, в който презаредихме батерии в средата на деня (изкачванията и слизанията в Порто са почти постоянни). Интересно място, в което можете да се възползвате от обедно меню на доста добра цена е Galeriа de Paris – по стените са събрани стотици предмети от миналото от детски играчки до пишещи машини и работи също за закуска, вечеря, а след това и като бар. За вечеря ние се спряхме на едно малко местенце също в тази зона – Laurear. Тъй като има само няколко маси, а доста желаещи, може да се наложи да почакате. Португалската кухня като цяло предлага много изкушения, като аз лично определено предпочитам морските им ястия пред месните такива, a разнообразните местни вина са едно чудно допълнение. Ако Портото ви е прекалено силно и сладникаво, можете да заложите на някой от сортовете от долината Дуро или пък на виньо Верде от северната провинция Миньо.

Долината Дуро

След втората ни нощувка се насочихме към долината на реката Дуро, на която е разположен Порто. Обиколката може да се направи с круиз от Порто, с влак или с кола, което направихме ние, тъй като така и така бяхме с нея. Влакът, обаче, на места се движи точно по брега на реката и затова решихме да си направим кратка разходка и с него от Пиняо до произволно градче, за където беше първият влак по разписание. Местността е осеяна с лозя и винарни (така наречените “quintas”) и е супер приятна за разходка. Някои от винарните предлагат опцията за пикник, което звучеше много добре, но е хубаво да се ориентирате предварително, защото в нашия случай, тези, които бяхме набелязали, бяха затворени. Докато обикаляхме от една на друга, Ади накрая заспа и решихме да не го будим, така че дори не успяхме да се насладим на чаша вино. Така или иначе, се задоволихме с красивите гледки, а и успяхме да спрем в още едно градче, което ни беше на път – Ламего, след което се спуснахме обратно на юг.

Томар

Томар беше последната ни спирка обратно към Лисабон. Тамплиерското градче е известно заради манастира на Ордена на Христос (наследник на тамплиерите в Португалия), който се състои от различни крила, надграждани през вековете и се извисява над града от близкия хълм. Терасата на апартамента ни пък откриваше чудна гледка към него. С допълнение един малък философ на постоянно разположение, сутрешното кафе беше запомнящо се преживяване. Самото градче е малко, но много симпатично и се оказа, че вече тече подготовката за най-значимия фестивал – Festa dos Tabuleiros – който се провежда веднъж на четири години и следващият предстои края на този месец. След като разгледахме Томар, Ади потича “по кожа” (както той се изразява:)) и опитахме и от местните сладкиши (с яйчен крем, разбира се), бяхме решили да използваме остатъка от последния ни ден, за да го заведем в аквариума в Лисабон.

Не знам колко си спомняше от този в Барселона, но и този път определено му беше интересно. Замърсяването на водата и глобалното затопляне бяха фокус почти през цялото време и поднесени, така че да ангажират и децата, което мисля, че трябва да е неразделна част от всеки подобен обект. След аквариума, със споделена доза нежелание, се отправихме към летището и още преди да сме излетели, Ади започна да пита кога ще дойдем пак в Португалия, а Иво вече обмисляше море в Алгарве. 🙂 Напоследък, обаче, изпитвам все повече вина, когато се придвижваме със самолет. Последния месец за едно пътуване успях да го заместя с влак, от което съм много доволна, макар че с българските влакове ни коства близо 7 часа път. И така, завършвам писанията си в този дух с призив да ползваме алтернативен на самолета транспорт при всяка възможност.

Последвайте ме и във Facebook и Instagram 🙂

Андалусия за напреднали

Posted on Posted in tripsTagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , Leave a comment

Пътуването ни до Андалусия беше по това време миналата година, но тъй като отново сме на вълна тази част на Европа, се присетих за него и си припомних колко весело беше и за трима ни. И това, при все че уцелихме наистина ужасно време, а единия от дните ни и вдигнаха колата. Надявам се да е полезно за който не е посещавал и се кани да го направи, особено в компанията на децата. Тези публикации са допълнени и с разсъждения по темата за намаляването на боклука ни, а и отпечатъка върху природата като цяло, когато сме на път. Също така, установих, че ще ми служат и като един своебразен дневник на фона на хаоса от снимки, разпръснати на различни компютри. (Замислих се за това пътуване и ми беше трудно да се сетя дори за имената на някои от селцата, в които сме били. А е било само преди година…)

Андалусия, почти като Тоскана, ни е любим район. След като на предишната ни обикола, когато Ади все още обитаваше корема ми, бяхме в Гранада, Севиля и Кордоба, за този път си бяхме оставили Ронда, Херес, Кадис и така наречените Pueblos Blancos (бели селища) помежду им. Ронда e много красиво градче със страхотни гледки към известния мост, минаващ над пропастта, която го разделя. Освен това е интересен, защото е считан за родното място на коридата в съвременната й форма. Арената е най-старата в Испания и беше много впечатляваща за Ади. Говорихме си за тази форма на забавление и защо вече е забранена на повечето места по света. А най-якото беше, че когато се върнахме, си пуснахме филмчето за бика Фердинанд, което беше излязло неотдавна и така или иначе се канихме да гледаме, и се оказа, че действието се развива точно там. Ади веднага забеляза моста и беше супер въодушевен. Филмчето за миролюбивия Фердинанд е супер – препоръчвам, ако сте пропуснали.

Пътят от Малага до Ронда, а след това Херес – през Sierra de Grazalema, е много живописен, а не по-малко са самите бели селища. Тези, в които ние избрахме да се разходим, бяха Zahara de la Sierra и Grazalema. За пореден път се убеждаваме колко е хубаво да се пътува извън сезон. Единствено е важно яденето да се планира така, че да се случва в по-големите места (в случая, Ронда), тъй като голяма част от заведенията в малките бяха затворени. Възползвахме се и от един отворен магазин, за да се заредим с плодове, което много помага да се избегнат опакованите храни в някои моменти. И този път не успяхме да се опазим от чуросите. Ади им е голям фен още от едно пътуване до Барселона преди време и това май беше следващото по важност в съзнанието му на тръгване – веднага след морето.

Следващата ни спирка беше Херес. Времето там беше най-неприятно и всъщност почти не спря да вали. На един пазар водата от навеса на една сергия преля и буквално ме окъпа, но някак си беше толкова нелепо, че се спукахме от смях и дори не успях да се ядосам. Все пак се разходихме до колкото беше възможно, а когато наистина не беше – заложихме на тапас и един страхотен близо стогодишен бар – Tabanco ‘El Pasaje’, в който пихме шери от старите им стъклени бутилки и се наслаждавахме отблизо на фламенко. Шерито определено не е моята напитка… Изпълнението, обаче, беше толкова заразително, че Ади не спря да пляска. Дворецът-крепост Alcazar de Jerez далеч не е толкова впечатляващ, колкото Alhambra (в Гранада) или този в Севиля, но пък градът като цяло сякаш е една идея по-малко туристически, така че определено си заслужава.

Кадис много ни допадна, макар че точно там се озовахме без кола, а след това и с тлъста глоба. С полувинчатия ми и полузабравен испански, добре че поне от една испанска книжка на Ади знаехме, че паяк е ‘la grua’ и сравнително бързо открихме наказателния паркинг, от който да я съберем. Освен това и страшно духаше, но мястото е прекалено чаровно, за да не му се насладиш. Много интересно преживяване, особено за Ади, беше ‘camera obscura’, разположена в централната (и най-високата за времето си) кула-наблюдателница Torre Tavira. В нея нагледно се илюстрира оптичния ефект в основата на фотографията, като целият град се прожектира върху вдлъбната полусфера, а оптичното приближаване позволява разни заигравки с минувачите, които се оказаха особено забавни за четиригодишни. 🙂 Денят, в който си тръгвахме, се отбихме на пазара, потопихме се в местната атмосфера и се нагостихме с много пържен, но доста вкусен обяд.

Най-бялото от белите селца, които обиколихме, беше Vejer de la Frontera. Изключително красиво и абсолютно празно. Тъй като Ади беше заспал в колата, решихме да не го будим и се разходихме на смени. И за двама ни се оказа много самотна разходка с почти никакви срещи по пътя. Предполагам е съвсем друго, когато е в сезон. Може би един от малкото пъти, в които ми се е искало да има повече (или поне някакви) хора и покрай това и поне някои от магазинчетата все пак да са отворени…

Помня, че се разходихме и из Arcos de la Frontera и на излизане с колата се набихме в нереално тесни улички, запушени с други коли отпред и отзад, от които мислех, че никога няма да се измъкнем. И с него спомените ми се изчерпват, дано не пропускам някое местенце. По принцип снимам, когато ми се снима, не задължително, така че не всичко остава и в ахрива от снимки.

Последната ни нощувка беше в най-южната точка на Испания – Тарифа, от където гледахме Африка от брега и също решихме, че ще се върнем да караме сърф, когато Ади порасне още малко. Макар и по-известен като сърф дестинация, градът също има богато наследство от периода на Маврите и старото градче е много приятно за разходка с доста разнообразни опции за хапване и пийване. След няколко дни, посветени на испански манджи, за вечерята там заложихме на мароканско.

След Тарифа, направихме грешката да се насочим към Гибралтар, където изгубихме време в чакане по граници, търсене на място за паркиране и опашка за лифт, на която накрая се отказахме и тръгнахме към Малага, от където летяхме наобратно. За Ади беше много забавно, че пресякохме пистата на летището с колата, но освен това, наистина не си заслужаваше, освен ако нямаш много време на разположение.

Малага ни се стори доста зелен и кипящ град и още повече ни беше яд, че след Тарифа не отидохме директно натам. Все пак успяхме да пообиколим и най-важното, да се порадваме на плажа, тъй като това беше първият топъл и слънчев ден, а Ади, както споменах, все пак беше тръгнал с идеята че отива на море… 🙂 Ентусиазмът му от първата среща с вълните за годината малко се секна от температурата на водата, но и самата игра бос по плажа се оказа достатъчна за усмивка до ушите.

Ето, че и сега си оставихме нещо за следващия път – родното място на Пикасо заслужава поне ден и със сигурност ще бъде включено в някоя бъдеща обиколка.

КАК ДА НАМАЛИМ ОТПЕЧАТЪКА СИ, КОГАТО СМЕ НА ПЪТ:

  • Ако си носим собствени шампоан и балсам, не се налага да ползваме еднократните в хотела/ апартамента. Особено, предвид, че опаковките им едва ли ще се рециклират. Ако ползвате течни, можете да се заредите с малки шишенца, в които да си преливате, което правех аз преди. С твърдите, които силно препоръчвам, е още по-лесно. Няма да се притеснявате и за течностите по летищата.
  • Сещате ли се да изключите всички възможни уреди вкъщи преди да тръгнете на път? Аз се старая да го правя все по-често, защото дори и да не работят, просто включени в контакта, хабят ненужна енергия.
  • Да вземем със себе си някой друг плод или пък някаква по-задравословна храна за в самолета, а евентуално и за после, винаги се оказва много добро решение. Особено в самолета, шансът да се сдобиеш с нещо що годе здравословно, а същевременно и с малко опаковка, за съжаление за момента се доближава до нулев. Обикновено, когато пристигнем, както и в случая, се опитваме от някъде да намерим плодове и каквото друго преценим на място и за следващите дни.

Последвайте ме и във Facebook и Instagram 😉

Йордановден в Йордания

Posted on Posted in tripsTagged , , , , , , , , Leave a comment

Ето, че си извоювахме и едно пътуване без Ади. Нямаше как да изпълним заедно това, което си бяхме намислили, затова си стиснахме ръцете за подарък и макар че хич не му се искаше, все пак склони този път да пропусне. Оставихме го в сигурните ръце на баба и 18 часа по-късно с любимите ни ‘travel buddies’, а вече и кумове, бяхме на входа на Петра.

Мястото наистина е внушително. Градът, построен от арабския народ набатеи, е бил в разцвета си около 100 г. пр. Хр. По-късно е бил присъединен от Римската империя, а след това – разрушен от земетресения и потънал в забрава. Местните бедуини (в превод от арабски – “обитатели на пустинята”) успяват да запазят съществуването му в тайна до преди 2 века, когато швейцарският изследовател Й. Л. Буркхарт се натъква на него.

Пътят към Петра започва през така наречения каньон Сик – повече от километър дълъг, с височина на отвесните скали, достигаща 80 м. За нас разходката, или по-скоро преходът, всъщност започна през чукарите с Мохамед – бедуин, който ни продаде тази алтернатива. Но после минахме през Сик няколко пъти. Адски красиво. Мисля, че беше от огромно значение това, че бяхме там извън сезон. Представям си го доста по-различно, когато гъмжи от хора…

В края на каньона се озоваваш пред фасадата на “съкровищницата”, издялана в розовата скала. След като си поемеш дъх от тази гледка, можеш да избереш по кой маршрут да продължиш според интересите и времето, с което разполагаш. Не мисля, че може да има грешен избор на място с такъв заряд, но е добре човек да се е ориентирал предварително. Ние бяхме заложили на дигиталния гайд на Lonely Planet и след 20 плюс навъртяни километра за деня, мисля, че се бяхме справили с доволна част от целите.

Определено си заслужаваха 800-те скални стъпала до манастира. Залезът наближаваше, когато ги изкачвахме и много от местните бедуини се приготвяха за нощта в скалните си жилища. Както Мохамед ни разказа, той живее понякога в пещерата си, понякога в къщата си. И има 2 майки – едната е родната му майка, а другата – Петра.

Заслужената ни почивка в кафето пред манастира не беше прекалено дълга, тъй като все пак през този ден трябваше и да ядем, а по-късно възнамерявахме да се върнем за “Petra by Night”. Буквално изкарахме деня на по 2 банана и няколко бадема. Оказа се, че магаретата много обичат обелките на бананите, така че отпадъкът ни за деня щеше да е направо нулев, ако не се налагаше да пием бутилирана вода.

Компенсирахме с обилна вечера в “най-стария бар в света”, ползващ се с този етикет, тъй като също се помещава в издялана скала. За най-стария не знам, но в онзи момент със сигурност ми се струваше най-вкусният. След като с Иво успяхме да се чуем или поне да си пишем с всички, които искаха да ни поздравят за имения ден (вече беше Ивановден), започнахме да се подготвяме за нощната ни разходка. Това включваше обличането на всички дрехи, които носехме със себе си за деня – 7 ката за мен. На моменти едвам се движех, но пък не изпитах студ и за момент. Нощна Петра беше много красиво извижяване. Пътят през Сик до хазната беше обсипан със свещи, а там ни чакаха постлани черги, чай, музика и разкази на фона на осветената фасада и под осеяното със звезди небе. Мисля, че ще запомним този имен ден.

Следващата ни спирка беше местността Вади Рум. Бяхме си запазили нощувка в един от многото къмпинги. След като се добрахме до нашите бедуини в селцето Рум, се натоварихме на джипа, с който щяхме да обикаляме и се отправихме към пустинята.

Скални образувания, каньони и дюни, които буквално ни оставиха без дъх, редувахме с почивки за чай под звуците на традиционна бедуинска музика. Нашият гид Хатим винаги събираше много слушатели или по-скоро активни участници в изпълненията си на уд (типичен за региона музикален инструмент, чието име открих впоследствие).

След като слънцето се скри и се отправихме към кемпа, започнахме да се подготвяме психически за нулевата температура, която ни очакваше през нощта. Но вечерята, която приготвиха, беше толкова вкусна, че всички попрекалихме с яденето и дълго време не помръднахме от местата си, където се затоплихме добре. Вечерта продължи с музика и чай. А небето отново беше своеобразен спектакъл. За съжаление забравихме статив, обектив и тн. и нощните снимки не струват. Ще остане за следващия път.

Последния ден прекарахме в Акаба на Червено море, където беше и първата ни нощувка. Бяхме решили, че няма да се порадваме на кораловия риф. Някак не ни се студуваше и на това. Като изключим опциите за гмуркане и плуване с шнорхел, няма нещо кой знае колко впечатляващо за града. Но на мен пък особено ми допадна това, че тогава всъщност почти нямаше туристи. Разхождахме се, разсъждавахме над арабските ценности, радвахме се на гледката към Израел от плажа и играхме на един куиз, който Дени и Джури ни подариха за именния ден. И разбира се, с Дени разцепихме.

КАК ДА НАМАЛИМ ОТПЕЧАТЪКА СИ, КОГАТО СМЕ НА ПЪТ:

  • За мое съжаление на това пътуване се наложи да пием основно бутилирана вода. След като предварително бях чела по темата, прецених, че не ми се рискува. Носех и шише, но успях да се възползвам от него само на нашето летище. Но пък се замислих, че такива случаи са чудесна възможност за малко събрани капачки за кампанията “Капачки за бъдеще”: https://www.facebook.com/kapachkizabudeshte/
  • Сметнах, че този път един гайд ще ни е от полза и след като не успях да го открия в книжарниците, реших, че това също е възможност за природосъобразна алтернатива и си купихме такъв в дигитален формат. След като му свикнах, установих, че всъщност върши супер работа и мисля да се възползваме и в бъдеще.
  • Ако трябва да сме съвсем честни, пътуването със самолет само по себе си всъщност оказва огромна вреда на околната среда. Обожавам да пътуваме, но все пак това е в съзнанието ми. Ето и една статия за размисъл по темата. Аз лично също съм със смесени чувства относно опцията да доплатим определена сума, с която да противодействаме на вредните емисии от полета. Но макар и много критикувана и далеч от перфектна, може би все пак има положителен ефект. По-важното, обаче, е да се замисляме и да опитваме да намалим полетите за сметка на друг транспорт, включително и понякога да заместваме с по-близки дестинации.

Последвайте ме и във Facebook и Instagram 😉

Предколедна Братислава

Posted on Posted in tripsTagged , , , , , Leave a comment

След като няколко плана за есенни пътешествия пропаднаха по една или друга причина, спонтанно се отправихме към Братислава. Винаги оставала на заден план, решихме, че е дошло време и за нея. А градът се оказа супер чаровен, особено в предколедния му вид. 

Старото градче е сравнително малко, но на всеки ъгъл се намира нещо интересно и нулевите температури ни най-малко не ни спряха да се шляем по цял ден. Включително малкото човече, което всъщност е най-студенолюбиво от трима ни. Натъкнахме се на всякакви вкусотии и други съкровища, а от време на време се отбивахме и до коледния базар за по чаша греяно вино. Разположен е на централния площад, където от сградата на бившето кметство (сега Музей на Братислава) се открива гледка към целия стар град и замъка.

Така известната “Синя църква”, популярна заради необичайния цвят и art nouveau стил, е на пешеходно разстояние от центъра. (Всъщност всичко, което ни трябваше, беше на пешеходно разстояние – още точки за Братислава.) Не беше отворена тогава, но си заслужава дори и просто да се разходиш до там. Сградата на училището, в съседство от нея, е дело на същия архитект и отново е в този стил. Едно различно лице на града.

Извън стария град е пълно с графити по калканите. Панелните блокове от другата страна на Дунав пък са необичайно цветни. Едно усещане за пъстрота почти надделяваше над мрачното време. 

Две местa станаха любими на Ади. Магазинчето за близалки нямаше как да му убегне. Освен всичко, приготвяха и на място. А съвсем наскоро бяхме правили опити и вкъщи, като коледна задачка от календара му. Нашите обаче съдържаха само мед, лимон и кокосово масло и далеч не бяха толкова атрактивни… Второто местенце беше една кокетна книжарница с много детски книжки. Между останалите находки, открихме втора книжка от поредицата на “Пчелите” от Пьотр Соха – ‘Stromy’ (Дървета), за съжаление само на словашки. Подшушнаха ни, обаче, че следващата година ще излезе и на български и сега я чакаме с нетърпение.

Кръстосвайки града, минахме през коледния базар неведнъж. За виното споменах, а от нещата за хапване, които опитахме, мисля, че картофената палачинка ми хареса най-много. Подготвени с чашки и торбички, почти не ни се наложи да ползваме еднократни. Хората обаче масово пиеха от стиропорени, а е достатъчно човек просто да вземе чаша със себе си, когато знае, че се е запътил натам. Освен друго, са адски вредни за здравето – по-вредни от повечето други видове пластмаса. Като цяло, обозначените с 6 (за стиропор) и 7 пластмасови изделия са много лош избор, особено в комбинация с гореща напитка. Малко повече по темата може да се прочете тук.

Успяхме да се видим и с една приятелка и бивша колежка, която сега живее в Братислава. А Ади беше толкова улисан в книжките си, че на моменти почти забравяхме, че е там.

Пътуваме заедно откакто беше бебе. Дори паспортът му още е със снимката на сърдито двумесечно бебе, заради което винаги отнася някоя шега на летището. Оставяме го, когато преживяването и/или дестинацията, които сме набелязали, не са подходящи, но напоследък не се случва често. Така разходките ни всеки път се обръщат на игра. На предишното ни пътуване, например, подхвърляхме едно топче, което той гони из целия град. Преди това разнасяше доставки, всеки път измисля нещо. Този път бяхме духове и той ни залавяше. Особено актуално беше на тъмно. Покрай тази игра успяхме да стигнем и до Историческия музей, който се помещава в замъка и разказва историята на Словакия от келтите до днес. Интерактивните елементи не просто задържаха вниманието на Ади, а дори се наложи да го побутваме, за да успеем да пообиколим преди да затвори. (Няма чак толкова много неща, просто ние отидохме късно.)

Последната вечер се отправихме към една бирария, която моята приятелка ни препоръча. Мястото беше пълно с местни и се оказа, че има дълга история. А разядката им от бирена мая и яйца не е за изпускане. Докато ние и се наслаждавахме, Ади правеше… йога!

Как да намалим отпечатъка си, когато сме на път:

  • Когато пътуваме с ръчен багаж и сме ограничени откъм място и килограми, бутилките и чашите могат да бъдат малко по-сложни за пренасяне от торбичките, които хем са леки, хем не заемат много място. Мисля, че все пак място може да се намери поне за едно от двете, но в случаите, когато то наистина е кът, силиконово шише от този тип може да се окаже полезно. Една приятелка наскоро ми подари това. След като въздухът се изпомпа, силиконовото тяло се сгъва и намалява размера му наполовина. Не филтрира водата, но ако чешмяната на място е хубава, върши чудесна работа.
  • Лесно можем да си спестим принтирането на резервации/ бордни карти, като просто си свалим съответните приложения на телефона.
  • Често, когато правим обиколка, си наемаме кола от летището и на тръгване я връщаме там. Съответно това е и превозът ни от и до летището. Но в случаи като този, когато не ни е нужна кола и не сме с прекалено много багаж, се възползваме от градския транспорт. Бяхме в центъра с една смяна, за малко повече от половин час и с 30 спестени евро (в двете посоки).

Последвайте ме и във Facebook и Instagram 😉